LXXI. ХЛЯБ И СОЛ

LXXI. ХЛЯБ И СОЛ

Госпожа дьо Морсер влезе с кавалера си под свод от зеленина — липова алея, която водеше към оранжерията.

— В салона беше много горещо, нали, господин графе? — запита тя.

— Да, госпожо, и хрумването ви да отворите вратите и прозорците беше отлично.

Докато изричаше тия думи, графът усети, че ръката на Мерседес трепери.

— Но на вас с тази тънка рокля и само с шарф от тюл на шията ще ви бъде може би студено тук?

— Знаете ли къде ви водя? — каза графинята, без да отговори на въпроса на Монте Кристо.

— Не, госпожо — отвърна той, — но, както виждате, не се противя.

— В оранжерията LXXI. ХЛЯБ И СОЛ, която виждате в дъното, накрай алеята.

Графът погледна някак въпросително Мерседес, но тя продължи да върви, без да продума, и Монте Кристо също замълча.

Стигнаха до сградата, отрупана с великолепни плодове, узрели още в началото на юли при една температура, на гласена да замества слънчевата топлина, която така често липсва у нас.

Графинята пусна ръката на Монте Кристо и отиде да откъсне един грозд мискет.

— Заповядайте, господин графе — предложи тя с толкова тъжна усмивка, щото човек би помислил, че съзира сълзи, готови да бликнат в очите й. — Зная, че гроздето във Франция не може да се сравни със сицилийското или кипърското, но LXXI. ХЛЯБ И СОЛ вие ще бъдете снизходителен към нашето жалко северно слънце.

Графът се поклони и отстъпи назад.

— Отказвате ли ми? — запита Мерседес с треперещ глас.

— Госпожо — отвърна Монте Кристо, — най-покорно моля да ме извините, но аз не ям никога мискет.

Мерседес пусна с въздишка грозда. От съседен клон се подаваше великолепна праскова, затоплена, както и гроздът, от изкуствената топлина в оранжерията.

— Вземете тогава тази праскова — помоли тя.

Но графът отказа по същия начин.

— О, пак ли? — запита тя с болка, в която прозвуча сподавено ридание. — Наистина ме огорчавате.

Дълго мълчание последва тази сцена, и прасковата, като гроздът се търкулнаха LXXI. ХЛЯБ И СОЛ на пясъка.

— Господин графе — заговори най-сетне Мерседес, като го гледаше умолително, — според един трогателен арабски обичай, хората, които хапнат заедно хляб и сол в един дом, се свързват с вечно приятелство.

— Зная, госпожо — отговори графът, — но ние сме във Франция, не в Арабия. А във Франция нито има вечни приятелства, нито някой поделя с другиго хляб и сол.

— И все пак — продължи графинята, като трепереше, уловила с две ръце ръката на Монте Кристо и приковала очи в неговите — ние сме приятели, нали?

Кръвта нахлу в сърцето на графа, той пребледня като смъртник, после тя се изкачи към гърлото LXXI. ХЛЯБ И СОЛ, към лицето, пред очите му притъмня за няколко мига като при зашеметяване.

— Разбира се, че сме приятели, госпожо — отвърна той, — и защо да не сме?

Тонът му беше така далеко от този, който госпожа дьо Морсер желаеше, щото тя се обърна и въздъхна или поточно простена.

— Благодаря — промълви тя.

И тръгна отново. Обиколиха градината, без да продумат.

— Господине — заговори изведнъж графинята, след като се бяха разхождали десет минути мълчаливо, — вярно ли е, че толкова много сте видели, пътували, страдали?

— Да, госпожо, много страдах — отговори Монте Кристо.

— И сега сте щастлив?

— Разбира се — заяви графът, — щом никой не ме LXXI. ХЛЯБ И СОЛ е чул да се оплаквам.



— И сегашното щастие е смекчило душата ви?

— Сегашното ми щастие е равно на някогашното нещастие — каза графът.

— Не сте ли женен? — запита графинята.

— Аз да съм женен? — потрепера Монте Кристо. — Кой е могъл да ви каже такова нещо?

— Никой не ми е казвал, но много пъти са ви виждали да придружавате в операта една красива млада особа.

— Тя е робиня, госпожо, в Цариград я купих. Княжеска дъщеря, която осинових, като няма кого другиго да обичам на тоя свят.

— И живеете сам.

— Живея сам.

— Нямате сестра… син… баща?…

— Нямам никого.

— Как можете да живеете така LXXI. ХЛЯБ И СОЛ, без да ви свързва нещо с живота?

— Не по моя вина, госпожо. В Малта обичах една девойка и щях да се оженя за нея, но войната избухна и ме отнесе като вихрушка далеч от нея. Предполагах, че тя ме обича достатъчно, за да ме чака, да ми бъде вярна, дори ако умра. Но когато се върнах, я намерих вече омъжена. Обикновена история на двадесетгодишен момък. Може би сърцето ми е било по-слабо и аз страдах повече от всеки друг на мое място. Само това.

Графинята се спря за миг, сякаш иначе не би могла да си поеме въздух.

— Да LXXI. ХЛЯБ И СОЛ — промълви тя. — Тази любов е останала в сърцето ви… Човек обича истински само веднъж… Виждали ли сте някога тази жена?

— Никога.

— Никога ли?

— Не съм се връщал там, дето живее.

— В Малта ли?

— В Малта.

— В Малта ли е още?

— Предполагам.

— А простихте ли й страданията, които ви е причинила?

— На нея — да.

— Но само на нея, все още ли мразите тия, които са ви разделили?

Графинята застана пред Монте Кристо; пак държеше в ръка чепка от сладкото грозде.

— Заповядайте — предложи тя.

— Никога не ям мискет, госпожо — отвърна Монте Кристо, сякаш не можеше и да се разговаря LXXI. ХЛЯБ И СОЛ по този въпрос.

Графинята захвърли отчаяно чепката в най-близкия храсталак.

— Неумолим! — промълви тя.

Монте Кристо не трепна, сякаш укорът не беше отправен към него.

В този миг дотича Албер.

— Мамо! — извика той. — Голяма беда!

— Какво? Какво се е случило? — запита графинята, като се стресна, сякаш се събуждаше от сън. — Беда ли, казвате? Беди наистина се случват.

— Дойде господин Вилфор.

— Какво от това?

— Идва да прибере жена си и дъщеря си.

— Защо?

— Защото госпожа дьо Сен Меран пристигнала в Париж с вестта, че господин дьо Сен Меран издъхнал на първата спирка, след като тръгнали от Марсилия. Госпожа дьо Вилфор LXXI. ХЛЯБ И СОЛ беше много весела и не искаше нито да разбере, нито да повярва новината; но въпреки предпазливостта на баща й, госпожица Валантин още от първите думи разбра всичко: вестта я порази като мълния и тя припадна.

— А какъв е господин дьо Сен Меран на госпожица дьо Вилфор? — запита графът.

— Дядо по майка. Идваше да ускори брака между внучка му и Франц.

— О, така ли?

— Сега бракът на Франц ще се забави. Защо господин дьо Сен Меран не е дядо и на госпожица Данглар?

— Албер, Албер! — каза с нежен укор госпожа дьо Морсер. — Какво приказвате! Той толкова много ви уважава, господин графе LXXI. ХЛЯБ И СОЛ, кажете му, че не се говори така!

Тя направи няколко крачки.

Монте Кристо я погледна така странно, с такава замечтаност и нежно възхищение, че графинята веднага се върна.

— Приятели сме, нали? — запита тя.

— О, нямам претенцията да бъда ваш приятел, госпожо — отвърна графът, — но съм във всеки случай ваш покорен слуга.

Графинята тръгна с невероятно свито сърце; не бе направила и десет стъпки, когато графът видя, че вдигна кърпичка към очите си.

— Не се ли разбирате с майка ми? — запита учудено Албер.

— Напротив — отвърна графът. — Нали ми каза пред вас, че сме приятели.

Върнаха се в салона, отдето Валантин LXXI. ХЛЯБ И СОЛ и госпожа дьо Вилфор си бяха току-що отишли.

Морел бе излязъл, разбира се, веднага след тях.


documentavbnmuj.html
documentavbnuer.html
documentavboboz.html
documentavboizh.html
documentavboqjp.html
Документ LXXI. ХЛЯБ И СОЛ